Хората спряха да си говорят.

Дори и мислите спряха да си четат. Преди поне се опитваха.

Отчуждение!

Всеки за себе си. Вълци и лъвове, а си дъвчат опашките. Собствените. И ръмжат! Плашат сами себе си, че ще се прегризат, ако някой ги доближи. От злоба. Към самите себе си. Аурите им са лилави, но отзад. Сбирщина диваци с модни дрехи и немити задници.  

Лилипути!

Крякат срещу слънцето, защото им прави сянка, но не ги дразнят дърветата и сградите. Услугите само ги търсят. Настояват. Родени са заради услуга.

Гледаш ги възпитани, сякаш с позлата родени, но зъбите са им жълти – жлъчката им е спукана от завист и се излива през устата им. Денонощно.

Най-вече плюят по себе си, но когато са сами. Блъскат си главите в стената и вият от болка, че са се пръкнали. В обществото обаче  плюят всички останали, а себе си божествени наричат. Гледат отвисоко и стъпват, като че имат 100 килограма мускулна маса. Поне.

Добичета!

А ако намерят кой да ги слуша, после и по него ще плюят. Податлив бил, нещастник бил. Селянин…

Мизантропи!

Пъплят като инсекти по улиците и се смеят гръмко дори в 2 през нощта. Светът е техен и те го знаят, но, ако имат дълг към родината – Терминал 2 им е сборния пункт. Бързат.

Препъват се в собствените си луксозни куфари. „Бай, Ауфидерзейн, Аривидерчи… сакърс! Държава ни е блато. Държавата ни е помийна яма и смърди…“, и махат със смрадливите си кърпички от самолета. „Няма да се върнем, шибаняциии“ – в екстаз крещят други. И са прави. Не ни трябват такива тук. Да се махат! Тези не са българи. Тези са едни други.

Облъчени!

И си вярват. Господ да ги пази и закриля… няма да липсват никому!