Постинг
29.11.2013 13:41 -
Девическият хор
- Нали ти ме накара да дойда в това забравено от Бога място? – Господин „изобщо-не-ми-пука”! – Ти ме въвлече в това, а сега искаш аз да свърша цялата мръсна работа, копеле мръсно! Докато произнасяше последните думи Петър усети, че говори през зъби и едва ли му се разбира нещо. – Ето какво ще ти кажа, господинчо. Слушай ме внимателно – опита се да произнася думите по-спокойно, така че да е сигурен, че няма да остане неразбран. Избърса слюнките, които бяха полепнали по брадичката му и продължи – Ти организира всичко. Ти измисли целия шибан план, нали така, мизерник? Петър отново усети онази пулсираща болка в тила, след която винаги идваше тя – мощната мигрена. Сядаше му на врата като малко, сърдито дете, което е заявило на баща си, че няма никакво намерение да мръдне и крачка повече. Настаняваше се удобно и като дете-идиотче започваше да тъпче с малките си ръчички темето на своя родител.
- Загаси шибаното фенерче, дръвник! – Изгаря ми очите! Петър опипа джобовете си. Търсеше блистера зипрекс, който му беше изписал личния лекар.
- 130 кинта! 130 шибани лева! – повтори Петър, докато продължаваше да се потупва с длан по джобовете си. „О, всяка нощ чувате девически хор да изпълнява поп-фолк произведения? Това е доста интересно” – беше му казал лекарят, преда да му даде рецепта, в която вече нямаше място за писане. – Нямаше къде да сложи тъпия си печат, разбираш ли ме какво ти казвам, тъпанар!? Да, точно така – смей се. Боклук! Петър не успя да намери каквото търсеше и сложи прибрани един до друг палеца и показалеца на двете си ръце върху слепоочията си, като натисна толкова силно, че върховете на пръстите му побеляха, точно под ноктите. Гадните пикли пак ще започнат да пеят, усещам ги. Облечени с къси поли и чорапи до коленете и лачени обувки. Всичките черни и лъснати до блясък. До една! Петър се усети, че отново започна да говори през зъби. – Гордостта на мама и тате. Само че мама и тате не знаят. О, дори не подозират какви ги вършат малките пикли след като слязат от сцената и се запътят към съблекалните. Малки мръсници!
– Да, знам. Знам защо сме тук. Не е нужно да ми се правиш на отворен и без това всичко ще свърша сам. Както всеки път. Само че една от пиклите тази вечер няма да се прибере вкъщи. Няма да чуе поздравленията на своите възторжени родители. Нали, малката? – Въпросът си Петър зададе към черен чувал за смет, който се намираше в краката му. Или към това, което се беше вътре. Той отвърза чувала и пъхна лявата си ръка вътре. Извади я бързо, а дланта му стискаше руси кичури. Кървава коса.
Петър се почеса по бузите и като че се наслади на стържещия звук от наболите косми, които се триеха в грапавата му длан. – Да, точно така, продължи той. Никъде няма да ходиш, малката. Изведнъж две малки ръце се протегнаха към лицето му с такава скорост, че му трябваше поне секунда, за да осъзнае какво е станало и още една, за да усети, че бузите му пламнаха в пулсираща болка. Малкото момиче беше живо и го беше одрало до кръв. От лявата му страна лицето му приличаше на току-що изорана нива. Нива, през която прозираха кътниците му. Малкото момиче изобщо не изчака реакцията му и побягна напред, колкото я държаха краката. Но беше боса, а мястото, на което се намираха, беше изоставена база за вторични суровини. Мястото беше разчистено от големите железа и отдавна мъртви автомобили, но земята беше осеяна с малки стружки и железни детайли, които се забиваха в нежните ходила на бягащото момиче след всяка крачка. – Видя ли какво стана, бе!? – крещеше Петър и долепи трепереща длан до раненото място. Погледна ръката си и очите му почервеняха от гняв. Малки капиляри зашариха по очите му, като че бяха карта на туристически маршрут. – Ей сега ще те пипна, малка дивачка. Ще си го получиш, обещавам! - Иди я хвани, бе, какво ме гледаш? Тръгвай!
Малкото момиче се обърна назад и видя, че около Петър нямаше никого. Размахваше ръце и се караше с някого, но той беше сам. Сега се сети защо не беше чула глас на втори човек в колата, докато пътуваше натъпкана в миризливия чувал. През цялото време този откачалник е бил сам (не че това го правеше по-малко безопасен). Това обаче щ даде сили. Огледа се наоколо и видя камък, който беше с размерите на нейната длан. Беше идеален за хвърляне. Без да му мисли много запрати камъка по онзи, които се караше със... себе си. Обаче пропусна. Камъкът дори не мина близо до Петър. Той продължаваше да спори с въображаемия си приятел и дори не обърна внимание. Малкото момиче вече вървеше трудно, ходилата я боляха ужaсно, бяха разранени, а и вече нямаше въздух. Беше изминала почти километър (къде с тичане, къде с пълзене). От онзи нямаше и следа, дори гласът му не се чуваше вече в далечината. Тя навлезе навътре в боровата гора и осъзна, че през цялото време е бягала в грешна посока. Цялата трепереше, но не й беше студено. Беше гореща лятна нощ.
Две големи очи, които пробляскваха в червено всеки път щом луната се покажеше зад рехавите облаци я следяха от известно време. След това червените очи станаха четири. Вече се чуваше глухото ръмжене на хищниците, които дебнеха своята плячка. И бяха все по-близо до нея. А плячката се беше свила до едно дърво и не смееше да помръдне. Кръвта от разранените щ крака беше оставили ясна следа за преследвачите. И те не я бяха изпуснали. Кръгът около нея се затваряше и вече можеше да усети вонята носеща се от мръсната им козина. Вълци! Оголили зъбите си, те се приближаваха от всичките щ страни. Сега беше техният момент.
- Малка пикла, не се крий. Ще те намеря. Много добре знаеш това. Колкото повече бягаш толкова по-голямо наказание те чака, мръсна гад! – изсъска Петър, който не беше далеч от нея. Но това беше неговата голяма грешка. Животните извърнаха глави към него. Усетиха, че там също има кръв. По-едра плячка, повече месо. Малкото сгушено до дървото момиче усети как примката около нея се разтваря, а смъртоносният кръг ставаше все по-безформен. Единият от вълците мина покрай нея, оголи зъби и с ръмжене (сякаш щ казваше да не мърда от мястото си, защото тя е следващата), се присъедини към останалите от глутницата.
Малкото русо момиче се изправи, но вече знаеше в коя посока да тръгне, за да стигне до града. След минута спря внезапно. Оглушителен вик разкъса горската тишина. Няколко птици изхвърчаха от близкото дърво, пляскайки силно с криле, заради което по раменете и главата й се посипаха пера. Последва още един, кратък вик, след което тишината отново се възцари наоколо. Малкото момиче не се обърна назад нито веднъж. Тя знаеше какво се беше случило, но не изпита нищо. Нищо! Веднъж само да се добере до дома...
- Загаси шибаното фенерче, дръвник! – Изгаря ми очите! Петър опипа джобовете си. Търсеше блистера зипрекс, който му беше изписал личния лекар.
- 130 кинта! 130 шибани лева! – повтори Петър, докато продължаваше да се потупва с длан по джобовете си. „О, всяка нощ чувате девически хор да изпълнява поп-фолк произведения? Това е доста интересно” – беше му казал лекарят, преда да му даде рецепта, в която вече нямаше място за писане. – Нямаше къде да сложи тъпия си печат, разбираш ли ме какво ти казвам, тъпанар!? Да, точно така – смей се. Боклук! Петър не успя да намери каквото търсеше и сложи прибрани един до друг палеца и показалеца на двете си ръце върху слепоочията си, като натисна толкова силно, че върховете на пръстите му побеляха, точно под ноктите. Гадните пикли пак ще започнат да пеят, усещам ги. Облечени с къси поли и чорапи до коленете и лачени обувки. Всичките черни и лъснати до блясък. До една! Петър се усети, че отново започна да говори през зъби. – Гордостта на мама и тате. Само че мама и тате не знаят. О, дори не подозират какви ги вършат малките пикли след като слязат от сцената и се запътят към съблекалните. Малки мръсници!
– Да, знам. Знам защо сме тук. Не е нужно да ми се правиш на отворен и без това всичко ще свърша сам. Както всеки път. Само че една от пиклите тази вечер няма да се прибере вкъщи. Няма да чуе поздравленията на своите възторжени родители. Нали, малката? – Въпросът си Петър зададе към черен чувал за смет, който се намираше в краката му. Или към това, което се беше вътре. Той отвърза чувала и пъхна лявата си ръка вътре. Извади я бързо, а дланта му стискаше руси кичури. Кървава коса.
Петър се почеса по бузите и като че се наслади на стържещия звук от наболите косми, които се триеха в грапавата му длан. – Да, точно така, продължи той. Никъде няма да ходиш, малката. Изведнъж две малки ръце се протегнаха към лицето му с такава скорост, че му трябваше поне секунда, за да осъзнае какво е станало и още една, за да усети, че бузите му пламнаха в пулсираща болка. Малкото момиче беше живо и го беше одрало до кръв. От лявата му страна лицето му приличаше на току-що изорана нива. Нива, през която прозираха кътниците му. Малкото момиче изобщо не изчака реакцията му и побягна напред, колкото я държаха краката. Но беше боса, а мястото, на което се намираха, беше изоставена база за вторични суровини. Мястото беше разчистено от големите железа и отдавна мъртви автомобили, но земята беше осеяна с малки стружки и железни детайли, които се забиваха в нежните ходила на бягащото момиче след всяка крачка. – Видя ли какво стана, бе!? – крещеше Петър и долепи трепереща длан до раненото място. Погледна ръката си и очите му почервеняха от гняв. Малки капиляри зашариха по очите му, като че бяха карта на туристически маршрут. – Ей сега ще те пипна, малка дивачка. Ще си го получиш, обещавам! - Иди я хвани, бе, какво ме гледаш? Тръгвай!
Малкото момиче се обърна назад и видя, че около Петър нямаше никого. Размахваше ръце и се караше с някого, но той беше сам. Сега се сети защо не беше чула глас на втори човек в колата, докато пътуваше натъпкана в миризливия чувал. През цялото време този откачалник е бил сам (не че това го правеше по-малко безопасен). Това обаче щ даде сили. Огледа се наоколо и видя камък, който беше с размерите на нейната длан. Беше идеален за хвърляне. Без да му мисли много запрати камъка по онзи, които се караше със... себе си. Обаче пропусна. Камъкът дори не мина близо до Петър. Той продължаваше да спори с въображаемия си приятел и дори не обърна внимание. Малкото момиче вече вървеше трудно, ходилата я боляха ужaсно, бяха разранени, а и вече нямаше въздух. Беше изминала почти километър (къде с тичане, къде с пълзене). От онзи нямаше и следа, дори гласът му не се чуваше вече в далечината. Тя навлезе навътре в боровата гора и осъзна, че през цялото време е бягала в грешна посока. Цялата трепереше, но не й беше студено. Беше гореща лятна нощ.
Две големи очи, които пробляскваха в червено всеки път щом луната се покажеше зад рехавите облаци я следяха от известно време. След това червените очи станаха четири. Вече се чуваше глухото ръмжене на хищниците, които дебнеха своята плячка. И бяха все по-близо до нея. А плячката се беше свила до едно дърво и не смееше да помръдне. Кръвта от разранените щ крака беше оставили ясна следа за преследвачите. И те не я бяха изпуснали. Кръгът около нея се затваряше и вече можеше да усети вонята носеща се от мръсната им козина. Вълци! Оголили зъбите си, те се приближаваха от всичките щ страни. Сега беше техният момент.
- Малка пикла, не се крий. Ще те намеря. Много добре знаеш това. Колкото повече бягаш толкова по-голямо наказание те чака, мръсна гад! – изсъска Петър, който не беше далеч от нея. Но това беше неговата голяма грешка. Животните извърнаха глави към него. Усетиха, че там също има кръв. По-едра плячка, повече месо. Малкото сгушено до дървото момиче усети как примката около нея се разтваря, а смъртоносният кръг ставаше все по-безформен. Единият от вълците мина покрай нея, оголи зъби и с ръмжене (сякаш щ казваше да не мърда от мястото си, защото тя е следващата), се присъедини към останалите от глутницата.
Малкото русо момиче се изправи, но вече знаеше в коя посока да тръгне, за да стигне до града. След минута спря внезапно. Оглушителен вик разкъса горската тишина. Няколко птици изхвърчаха от близкото дърво, пляскайки силно с криле, заради което по раменете и главата й се посипаха пера. Последва още един, кратък вик, след което тишината отново се възцари наоколо. Малкото момиче не се обърна назад нито веднъж. Тя знаеше какво се беше случило, но не изпита нищо. Нищо! Веднъж само да се добере до дома...
Вълкът е вълк в гората
Нощ в гората (Вики Димитрова и Донко Най...
Снимка на деня 102 : Нощ в гората
Нощ в гората (Вики Димитрова и Донко Най...
Снимка на деня 102 : Нощ в гората
Няма коментари
