Малки стъкълца с най-различна форма се разпиляха около него. Някои се сблъскаха с челото му като метеоритен дъжд и оставиха по кожата кървави драскотини. Други преминаха през отворената му уста и се забиха в гърлото. В този момент Петър стискаше волана толкова здраво, че пръстите му бяха потънали в кожената облицовка, а кокалчетата бяха побелели. Главата му се килна назад, а след това рязко се стовари върху клаксона, където остави кървав отпечатък. Вътре в купето се чу глух звук от удара на главата в пластмасата, а отвън – кратко  изсвирване, приличащо на добре оттрениран звуков сигнал – Вече съм тук, слизай бързо!
Купето се смаляваше светкавично, губеше обем, а седящият до него се приближаваше все повече, сякаш искаше да му прошепне нещо в ухото. И почти го направи, но таванът се стовари върху главата му толкова рязко, че Петър не успя да чуе нищо, а приятелят му изчезна изпод ламарините, които се гънеха, като че бяха от памук. Нечия глава излетя през отвора, където само преди секунда имаше стъкло, но тяло не я следваше. Или поне не веднага. Това ли е краят – помисли си Петър и загуби съзнание.
Светлини преминаваха пред затворените му очи, но той ги усещаше. Бяха като нежна топлина, която ту се появяваше, ту изчезваше. Не му носеше болка, а напротив. Чувстваше се удобно и сякаш ги желаеше. Настана тишина. Последва едвам доловимо, монотонно бучене, което се засилваше. Само след секунди звукът заприлича на грохота на мощен водопад. Петър мяташе безпомощно глава наляво и надясно, но грохотът не изчезна. Светлините станаха ярки и му причиняваха болка. Изгаряха зениците му. Поиска да вдигне ръка и за закрие клепачите си, но не успя да я помръдне. Погледна встрани и видя, че дясната му ръка не беше на мястото си. Струйка кръв се стрелваше от раната на малки порции. Прилоша му и поиска да върне закуската си, но смачканото купе пристискаше здраво неговият стомах и правеше дори дишанeто му почти невъзможно. Пространството, което му бяха оставили смачканите ламарини, не беше никак голямо, но му позволяваше да върти глава. Видя я! Затисната под едната чистачка, или каквото беше останало от нея, му махаше тя – ръката му. Или по-скоро бяха конвулсии, последните на една умираща плът. Петър изгуби съзнание…
- Пепи, Пепи... Петре! Някой хвана главата му и я разтресе силно. Усети няколко шамара по бузите си.  – Оставете ме, не виждате ли, че съм ранен. Ох, умирам – стенеше той, докато същия този някой продължаваше да го удря.
- Кой умира бе, кратуно? Вдигай си дебелия задник, че нашите се връщат след малко. Как успя да изпиеш бутилка водка, бе? Я ги виж и другите. Напълно неадекватна история, ти разправям.
Петър се понадигна и видя останалите в стаята. Отломки от снощния купон започнаха да нахлуват в съзнанието му. Тези, които бяха около него се движеха бавно, повечето подпираха главите си с ръце и мърмореха неразбираемо. Сякаш беше попаднал на масова рехабилитация на военноинвалиди. Чувството, че е жив, надделя над болката в главата и тялото, и той се усмихна. Било е само сън, Иване! – Изкрещя от радост в ухото на другаря си по шамари.
- Слушай, Пепи. Ще ми направиш ли една услуга?
– Ако смяташ, че един полуразложен черен дроб би ти свършил някаква работа...
- Не, слушай ме, човече, лудите ми родители се връщат след час, а тук трябва да блести като в петзвезден хотел, разбираш ли ме?
- Винаги си бил оптимист, но не се ли пресилваш с желанията?
- Пепи, нямам време за шеги. От теб искам единствено да изпише тази огромна чаша кафе, която съм ти приготвил, да вземеш месата и да ги закараш по домовете им.
- Нямаш проблеми, приятел! Само че, като ги гледам, повечето са за Спешен център.
- Ти и твоите шеги. Да разбирам, че ще ми помогнеш, така ли?
- Споко, вече смуча гадното ти кафе и след малко излитаме. Иди изритай Жоро в задника, защото, освен че току-що  повърна във фикуса, се кани да заспи отново.
Иван стана и разбуди останалите, заради което съвсем не получи овации. Няколко възглавници преминаха на сантиметри от главата му. Една от тях падна доста тежко на земята, защото вътре беше напъхан пепелник...
Беше изминал не повече от половин час от разговора му с Иван и Петър вече караше по основния път, който водеше към центъра на града.
- Ей, Пепка – провикна се някой от задната седалка, - Ако продължаваш да караш като пенсионер, ще ти повърна във врата, обещавам ти го. Повярвай ми, не искаш да знаеш какво ще излезе от устата ми.
- Трай бе, смъмри го друг глас, - Не виждаш ли, че е шубе!?
- Шубе ли? – каза Петър и настъпи рязко педалът на газта. А сега как е, състезатели, харесва ли ви?
Петър се обърна назад за да види физиономиите на своите пътници, но го посрещнаха само широко отворени очи и зяпнали усти. Погледна отново към пътя и видя причината. Огромен камион караше в насрещното движение, точно в тяхното платно и се приближаваше към тях с висока скорост. Камионът сигнализираше с фарове и непрекъснат клаксон, а шофьорът вътре имаше вид на току-що видял извънземни.
Малки стъкълца с най-различна форма се разпиляха около Петър, някои се сблъскаха с челото му като метеоритен дъжд и оставиха по кожата кървави драскотини...